Тя се засмя.

— Ти ме събуди. Почивах си, всъщност спях, когато ми звънна.

— Знаех, че ти се говори с мен.

— Така е. Искам да си говоря с теб ден и нощ. Липсваш ми през цялото време, откакто си в Лондон. Радвам се, че ме събуди, за да мога да ти го кажа.

Беше негов ред да се засмее.

— И аз те обичам, скъпа.“

Стаята за преобличане — всъщност един миниатюрен космически шлюз — се изпълни с въздишката й. Затвори очи, опитвайки се да изгони образа му от съзнанието си. Имаше работа.

Бързо се облече в зелената стерилна престилка. Боса, с усилие отвори вратата към биозащитното ниво две на лабораторията. В него се поддържаше по-ниско налягане, за да не се разнесат евентуални болестотворни агенти. След като премина през сух душ, обу приготвените чисти бели чорапи. В ниво три сложи на ръцете си латексовите хирургически ръкавици и ги прилепи към ръкавите на престилката. Извърши същата процедура и с чорапите. Когато приключи, облече приличащото на яркосин скафандър биозащитно облекло. Внимателно провери херметическия си костюм за дупки и сложи гъвкавия пластичен шлем на главата си. След като всички закопчалки и ципове бяха запечатани, извади и прикрепи към себе си един яркожълт въздушен шланг. С тихо свистене въздухът изпълни масивния й костюм. Почти приключила, откачи шланга и тръгна по металната пътека към стоманената врата на шлюза към ниво четири.

Отвори я и се озова в ниво четири — горещата зона.

Тук бе невъзможно да се бърза. Единственото средство за оцеляване бе ефективността на движенията. Колкото по-рационална бе, толкова по-бързо щеше да се измъкне оттук. Затова вместо да се наведе и да се бори с тежките защитни обувки пред нея, тя експертно изви глезена си под необходимия ъгъл и с лекота го плъзна в първата обувка. Скъпейки движенията си, повтори операцията с другата.

Забърза се към лабораторията, доколкото това бе възможно в притискащата я към земята броня. Там извади от фризера пробите от кръвта и тъканите и се зае да изолира вируса.