— Народът на маймунската кръв? Колко дивашко. Сигурен съм, че щях да запомня племе с такова колоритно име.

Неспокойството изпълни гласа й.

— Слушайте, д-р Тремон, това е от критична важност. Вече имаме три жертви на смъртоносен вирус, който ми напомня открития от вас в Перу. Туземците имаха лек, който действаше в почти осемдесет процента от случаите. Те пиеха кръвта на някакъв вид маймуни. Доколкото си спомням, това най-много ви беше удивило.

— Подобна история би ме удивила и сега — съгласи се Тремон. Паметта й го изваждаше от равновесие. — Примитивни индианци с лекарство срещу смъртоносен вирус? За съжаление нищо не знам по въпроса. Ако е както го описвате, би било невъзможно да го забравя. Какво казват колегите ви? Може би някой също е работил в Перу?

София въздъхна.

— Исках първо да се посъветвам с вас. Много пъти сме се сблъсквали с фалшиви тревоги, а наистина Перу беше твърде отдавна… Е, ако действително не си спомняте… — гласът й трепна, чувстваше огромно разочарование. — Убедена съм, че имаше такъв вирус. Ще се обадя в Перу. Може би там пазят някакви доклади за необичайните лекове на индианците.

— Може и да не е необходимо. Пазя дневниците от своите пътешествия. Бележки за растенията и евентуалната им фармацевтична полза. Може да съм отбелязал нещо за вируса.

София подскочи при това предложение.

— Ще съм ви много признателна, ако ги прегледате. Веднага.

— Охо — Тремон топло се засмя. Тя беше в ръцете му. — Тетрадките са някъде в дома ми. Може би на тавана. Може би в мазето. Ще ги потърся и ще ви се обадя утре.

— Задължена съм ви, Виктор. Може би не само аз, а и целият свят. Нека това да е първата ви работа утре. Нямате представа колко сериозно е положението. — Тя му даде телефонния си номер.