— От колко време знаеш за възможното ти преместване?

— Пристигна току-що. Имам предвид, че тъкмо отварях писмото.

— Откакто си тук, а?… От две години значи.

— Най-много от година и половина. Откакто се върнах оттам. Вижте, старшина, ако се нуждаете от мен, мога да се въртя наоколо, докато…

— Изглежда, че дори и да искам, е невъзможно. Получих и-мейл от Министерството на отбраната по същото време, когато сигурно си отварял писмото. Изглежда, че заместникът ти вече е на път. Пристига от разузнавателната част в Косово. Сигурно е била в самолета, преди писмото още да е стигнало до офиса — Дафърти се замисли.

— Имате предвид, че утре ще е тук?

Дафърти погледна часовника на бюрото.

— За да сме по-точни — след няколко часа.

— Толкова бързо?

— Да — съгласи се старшината. — Даже са съкратили сроковете ти за преместване. Имаш само ден да си вземеш нещата. Самолетът ти е утре сутрин.

— Един ден?

— По-добре тръгвай. И успех, Хидео. За мен бе удоволствие да работя с теб. Ще напиша добри препоръки в личния ти файл.

— Слушам, сър… ъъ-ъ… старшина. Благодаря.

Все още леко замаян, Такеда остави Дафърти да обмисля писмото. Тя въртеше молива в ръцете си и го наблюдаваше как разчиства бюрото си. Той потисна победния си вик. Вече се бе уморил не само да е далеч от Мико, но и от живота в тази тенджера под налягане, наречена ААМИИЗИБ. Беше преживял много кризи, но последната бе разтревожила всички. Даже ги беше ужасила. Щастие бе да се измъкне оттук.

Три часа по-късно пред старшина Дафърти стоеше мирно четвърти специалист Адел Швейк. Бе дребна брюнетка, здраво сложена и със стоманеносиви очи. Униформата й беше безукорна, с два реда ленти, показващи, че е служила в много задморски операции и кампании. Имаше дори босненска лента.

— Свободно, специалист.

Швейк застана свободно.

— Благодаря, старшина.

Дафърти прочете пътните й документи и без да вдига глава, промърмори: