— И аз мамо. Да се прибираме в къщи.

— В къщи? — обърка се майка й.

— Искам да си почина малко. После ще се преоблека за празненството. Така става ли?

— Изглеждаш зле — огледа я загрижено. Дъщеря й кашляше вече втора седмица, но бе настояла да участва в представлението.

— Най-обикновена настинка, мамо — раздразнено отсече момичето.

Когато наближиха къщата, Били Джо вече се държеше за главата и простенваше. По бузите й бяха избили червени петна. Ужасена, майката се втурна вътре и набра девет-едно-едно. От полицията й казаха да остави болната в колата на топло. Докторът пристигна след три минути.

В линейката девойката скимтеше от болка при всеки опит да си поеме дъх. Майката попиваше потта по челото на детето си и хлипаше.

Пред спешното отделение една от сестрите я подхвана нежно под ръка.

— Ще направим всичко необходимо, госпожо Пикет.

Убедена съм, че скоро ще е по-добре.

Два часа по-късно от устата на Били Джо Пикет блъвна кръв и тя почина.

17:12 ч.

Форт Ървин, Барстоу, щата Калифорния

В началото на октомври времето в калифорнийската пустиня бе капризно и непостоянно като заповедите на млад лейтенант, поел първия си взвод. Този път денят се случи ясен и слънчев. В уютния си двуетажен офицерски дом, недалеч от подготвителния новобрански център, Филис Андерсън с ведро настроение се зае да приготвя вечерята. Жегата беше трудно поносима и мъжът й, който от две седмици страдаше от лека настинка, все още не се беше събудил от следобедната си дрямка. Жената се надяваше, че горещината и слънчевите лъчи ще го излекуват веднъж завинаги.

Отвън се чуваше ромоленето на пръскалките за поливане. Сред дългите следобедни сенки цветята бяха разтворили късните си есенни цветове и контрастираха ярко с обкръжаващата ги пустош, чието единствено украшение бяха кактусите и черните базалтови скали.