Смит се мръщеше и гледаше неразбиращо ръкописните букви.

— Наред ли е всичко, господине? — учтиво се обади рецепционистът. Смит се обърна.

— Да. Всичко е наред. По-добре да побързам, ако не искам да изпусна следващия си семинар.

Прибра бележката в джоба на сакото си и излезе в мъгливия следобед. Как е разбрал Бил, че е в Лондон? Точно в този хотел? И защо бе цялата тази тайнственост, че да използва старото детско обръщение? На плика нямаше обратен адрес. И защо в полунощ?

Смит предпочиташе да се мисли за обикновен човек, но осъзнаваше, че истината е много по-различна. Кариерата му издаваше реалността. Някога служеше като военен лекар в частите на ОАЛ — Оперативните Армейски Лазарети, възможно най-черната работа за положилите хипократовата клетва. Сега бе учен изследовател. Известно време работи и за военното разузнаване. Там усети тръпката да командва военен отряд. Неговата необузданост бе неотменна част от характера му — тласкаше го винаги към нови и все по-опасни авантюри.

Едва напоследък бе познал щастието, което го дари с уравновесеност и концентрация, каквито никога преди не бе постигал. Не само че бе открил вълнуващи предизвикателства в работата си към ААМИИЗИБ, но за всеобщо удивление заклетият ерген се влюби. Наистина се влюби. Нямаше нищо общо със студентските истории и жените, които идваха и си отиваха сред изблици на драматична и неискрена страст. София Ръсел бе всичко за него — приятелят учен, партньорът в изследванията, русокосата фея.

Имаше моменти, когато отделяше поглед от окуляра на електронния микроскоп само за да й се налюбува. Как бе възможно в това крехко тяло да се крият такава интелигентност и желязна воля? Дори само като си помислеше за нея, той чувстваше липсата й. Беше запазил място за полет от Хийтроу за утре сутринта. Така щеше да се прибере у дома в Мериленд навреме за закуска, преди заедно да се отправят към лабораторията.